Soon there will be night, pain remains inside...

2007-08-17T12:07:00.000-07:00

И така отново съм в някакво странно настроение...
Днес бях на езда, която ми се отрази много добре, но минусът беше ужасната жега и факта, че трябваше да слизам и да се качвам на връщане пак по улица Крайречна, която си е стръмничка а и печеше здраво. Можеш да си представиш какво е да си уморен, жаден и да ходиш посред обяд на адския пек за да се прибереш. Но пък не съжалявам- достави ми удоволствие от една страна (:
А иначе утре има ЛАРП, което пък е още по- хубаво - ще се видя с приятели и ще си роулплейваме с кеф цели два дни! Обожавам момента когато всички сме около огъня и е много късно и на няколко метра от него нищичко не се вижда (е това е минус като си много пиян, отиваш до едното място и в един момент се изгубваш в гората, осъзнаваш колко ужасно много си се отдалечил и започваш трескаво да се ослушваш и ходиш в някаква посока падайки на всеки две крачки заради замотаната глава и краката, които се подкосяват. В следващия момент вече пълзиш на четири крака и застиваш да се ослушаш като диво животно КЪДЕ ПО ДЯВОЛИТЕ Е ОГЪНЯ?!...после най-накрая чуваш идиотския вик на някой от компанията и вече си готов да го разцелуваш) . После идва момента когато се озоваваш незнайно как отново при огъня и следващото което помниш е да си спиш в палатката. (обаче на сутринта те просветлява как си се напил още по- зле, ходил си и си се губил в гората още поне два пъти и си пял дивотии, скъсал си хамака на Феанор като си се качил в него и няколко души по- пияни и от теб са те люлеели бясно докато ти си набирал телефона на Мрак незнайно защо... - а чакай - после си спомняш - щял си да му кажеш, че брат му е олигофрен). На сутринта се чустваш леко махмурлия(... но бързичко излизаш навън и Тал ти подава бирата с фразата "Пие се от радост, мъка и от сутринта!").
Мда, незабравими мои спомени!
Утре май ще се натрупат още такива - а дано. Заслужава си всяка секунда (...всяко губене в гората) (:

Песен на деня - Dio - Master Of The Moon

2007-03-01T14:19:00.000-08:00

Поредния ден, поредната вечер, поредната депресия, напрежение и преумора. Смазана съм. Боли ме глава. Не ща да се занимавам с нищо и никого. Искам просто да дойде утре, защото колкото по- бързо дойде, толкова по- бързо ще стане вечер и така до края на света. В мрака намирам уют и спокойствие. В мрака намирам уединение и време за размисъл. Време за сън, за почивка. Разбирасе освен, когато не съм на концерт, купон или нещо подобно.
Колко искам да се махна.
Да ме няма.
Ей така.
Да попадна някъде другаде, където да намеря щастието. Да започна наново. Една мечта, копнеж, превърнал се в отчаяние, че никога няма да ми се случи нещо подобно. Може би чак след като умра, кой знае? Най- близкото състояние до това, което искам е сънят. Той ме отнася надалеч, независимо дали е хубав или е кошмар. Понякога просто не искам да се събудя никога. Да потъна вгълбена в себе си, потънала с размисли, мечти, спомени и носталгия. Носталгия и тъга - най- прекрасните и сърцераздирателни чуства. Сълзите сами по себе си са нещо уникално. Те са думи, които сърцето опитва да каже. Те са нещо дълбоко, многозначително, дори уникално. Изказ на най- прекрасното чуство - тъгата. За човек изстрадал много тя е нещо съвсем естествено, ежедневие... ставайки от сън никога не очаквам да се зарадвам от нещо, никога не очаквам прекалено много от нещо или някого, защото ме е страх от разочарованието. От несподеленото. От абсолютната празнота.

Понякога няма причина да съм тъжна. Просто имам нужда от това. Но никой не ме разбира. Никой не разбира, никой не знае каква съм, коя съм, към какво се стремя, какво искам. Никой не го интересува. Всъщност не очаквам това от никого, но понякога тайно копнея някой да ме разбере, не да ме мислят за глупава и недорасла, противоречаща си малка кучка.

Понякога се сещам за един израз на една позната "Любимия ми цвят е умбрата. Защо? Защото това е цветът на живота! Шитня! Това е живота!"
Понякога имам чуствоото, че е права. Но друг път, когато щастието се смили над мен и реши да ми вдъхне воля за живот осъзнавам, че живота си струва и продължавам лека-полека. В следващия момент отново се отчайвам.

Песен на деня A Prose - Leave Me Now

2006-12-21T12:04:00.000-08:00

Странно, колко бързо мина седмицата^^ Сякаш само преди ден беше понеделник, а ето, че е петък и ваканцията дойде. А с нея и нещо, което не харесвам - празниците.
Нещо ми се претопява настроението и ми става тъпо... Чудя се дали съм щастлива заради тях. Би трябвало, а не съм съвсем. Всичко ми омръзва бързо и ми се ще да съм сама, лесно избухвам за глупости, мъчно ми е някак отвътре и постоянно се мъча за нещо. После отшумява и сякаш никога не ми е пукало... Много объркващо.

Песен на деня - Stratovarius - Forever

I stand alone in the darkness,
The winter of my life came so soon.
Memories go back to my childhood
To days I still recall...

Oh, how happy I was then
There was no sorrow, there was no pain.
Walkng trough the green fields
Sunshine in my eyes...

I`m still there, everywhere
I`m the dust in the wind,
I`m the star in the northern sky.
I never stayed anywhere,
I`m the wind in the trees.
Would you wait for me forever?

Често изпадам в подобно положение - сещам се за преди - и си мисля колко щастлива бях тогава.
Имахме вила в едно ботевградско селце Скравена. Там мина детството ми. Ако не се лъжа я купихме, когато бях 1ви-2ри клас и там живеех всяко лято. Имах много приятели. Преживявахме какви ли не приключения, ходехме къде ли не и цял ден карахме колело под жаркото лятно слънце. Уф, колко ми липсват тези моменти... така силно искам да се върна, че е направо неописуемо. Не просто да се върна в селото, а отново да съм на девет - да се забавлявам със старите си приятели... ): Бих дала всичо, всичко. Ужасно мъчно ми става като се сетя... Единственият жив спомен за онези времена беше котаракът ми, който обаче почина миналата година и страдах страшно много ): Даже не ми е минало още. Уви, животът продължава и гледам да го разнообразявам по някакъв начин, както ми падне.
Миналата година беше някакъв кошмар - ново даскало, нови хора, а също и нови трудности. Не, че се оплаквам, сега ми е много по- добре, не мога да изтърпя 3 дни в нас и да не отида на даскало. Ама преди бях друг човек. Имам чуството, че се променям постоянно. Колко отчайващо...

Друг проблем ми е това, че почти винаги получавам рано или късно това, което искам, но се оказва, че не е нещото, от което имам нужда... Обърква и ме депресра даже самата мисъл за това.

Пфф, човек би ме сметнал за неблагодарна, но не е така. Наистина. Просто имам туден характер и не знам какво искам понякога. Противореча си. Бе голяма напаст. И за това никой не ме рзбира изобщо.

2006-12-16T01:59:00.000-08:00

Тези дни имах доста откровен разговор с някои мои приятели... Замислих се - колко малко му е нужно на човек, за да облекчи тъгата му... Просто да знаеш, че на някой му пука как се чустваш... Поне ако знаех някои неща нямаше да страдам толкова много. Ако бях събрала смелост още тогава щях да си го спестя, но от къде можех да знам?

Наближава Коледа сега, празниците... на всички им е весело и този празник значи толкова много за тях... Как да споделя такова чуство, като ми е абсолютно безразлично? Не вярвам в Дядо Коледа от малка. Единственото нещо, което ме радва по празниците е Нова година, защото ме събира с приятелите ми. Е, последния път ми донесе колкото радост, толкова и сълзи, но пък го преживях. Всъщност този специфичен момент го преживявам отново и отново постоянно. Толкова ми е тежко понякога. Казвам на всички, че съм забравила всичко, че вече не ми пука за случилото се, но пак заблуждавам само себе си.

Слушам си някаква музика, в зависимост от настроението... този път отново минах на депресиращ дуум-готик от типа на My Dying Bride. В един момент обаче ми дойде в повече и си пуснах някои парчета, които ми напомнят за някои особени моменти от миналата година.
*Disturbed - Remember; Darkness; Believe... бе да кажем целия албум Believe... Сега наскоро се израдвах максимално на един техен кавър - Land Of Confusion, заедно с клипчето - много идейно!
*Gamma Ray - Lake of Tears. Специално на тзи песен винаги ми е било мъчно. Изпитвам някакво ообено чуство за загуба доакто я слушам. Самия албум много си го харесвам No World Order...
*Соловия албум на Йоаким Канс - Beyound The Gates. Хех, него го слушах постоянно по това време миналата година. Особено Dreams, Beyound The Gates и Forever Ends. Разбирасе и Hammerfall покрай него, но не чак до такава степен, колкото ги слушах през лятото... Може да е било месец или два преди да прослушам нещо друго освен тях тогава.
*Iced Earth. Мдаа, много спомени. Особено като си пусна по няколко пъти Dracula, Melancholy, When The Night Falls, I Died For You, Watching Over Me (*sob*) и A Question Of Heaven...
*Cradle Of Filth - Nymphetamine. Това е The Песен! Много бях зарибена тогава, а сега като си я припомня ми става много хубаво ми се ще даже да се върна... А със слушането й май се случва точно това.
*Blind Guardian - ето това е групата, която сякаш винаги съм в настроение да я слушам и не ми трябва специфична нагласа, за да усетя музиката и да се потопя във въображението си. Demons And Wizards покрай тях също...
*Helloween. Леле от кога не ги бях слушала! На 29 януари, когато им беше концерта значи преди него някъде 2 месеца и след концерта още няколко седмици - ей това ми беше големия Helloween Период. Хм... песните, които въртях най- често бяха от двата стари Кийпър-а, които много си ги харесвам, особено втория, The Dark Ride и новия Кийпър.
*Royal Hunt. Много бях разочарована, когато си отмениха концерта в София. Тъпа работа. Иначе стабилно си ги слушках тогава, особено албума Paradox... поздрав с Ten To Life^^! Мдаа, Clown In The Mirror - още един велик албум.
*Metallica. Разбииира се. (Че ако не бяха те и Kill `Em All сега сигурно щях да съм някакво безвкусово музикално пумярче, което няма идея, че съществува друга музика освен чалгата и тъпите летни хитове.) По-свидни са ми точно определени песни, отколкото цели албуми - The Unforgiven I & II; Hero Of The Day, Until It Sleeps, Enter Sandman, Nothing Else Matters, Sad But True... мда, обичайните.
*Едвин Мартън. Е, да, всички обичат цигулки^^. А този е някакъв виртуоз, честно... Направо се разтапям като си го пусна - Art On Ice, Romeo & Juliet, Love Story, Beethoven 5... Бръъъм^^
*Queen! Don`t Stop Me Now..............................!
*Ренегат - Старият Куфар, Последна Вечер, Рокфобия... Сега се осъзнавам колко неща съм забравила да слушам. А това е една от малкото български банди, които обичам да си слушам просто така.
*Manowar. Е, добре, тук май не не нужен особен коментар, но все пак за да докажа колко съм запалена все още^^ (хъхъ)... А като си спомня, че дореди 2-3 години казвах, че не ми допадат, а Чино - "Ти ще станеш върла фенка някой ден". Е прав беше... Сега ако мога да го засека да го черпя...^^ Та значи миналата година по това време много въртях албума Warriors Of The World и още ми е любим, нищо, че не е толкова добър като Kings Of Metal.
*In Flames - Мдааа, миналата година си обикнах Soundtrack To Your Escape и ми стана любим албум. Иначе преди него бях чула Рироут Ту Римейн и Клейман, ма не си спомням кой ми драсна кибрита. Може би просто защото покрай Hammerfall почнах да се интересувам не само от музиката на групите, ами и от биографиите и състава им^^
*Paradise Lost. Единствената дуум-готик-метъл група, която харесвах истински тогава и направо заобичах след концерта^^(Прегърнах Aaron Aedy, мамка муу!) . Труден ми беше стила за възприемане, ама ето на, сега мога да си слушам такова с часове.
*Iron Maiden. Simply the BEAST^^ Винаги съм си ги обичала.
*Nightwish също...
*Within Temptation
*Apocalyptica
*Rainbow - една от групите, с които проходих^^ Много любимо нещо, най- вече баладите.

Леле изморих се да пиша^^.
Кой знае колко съм пропуснала, ма ето на... То се превърна в някакъв списък... УжасТ. Поне се разпуснах покрай него.
Много интересно, започнах да си спомням даже за някакви групи, които сега ако слушам ще е сякаш за първи път... лелее...

Сега като се сетя какви ги слушам от последните няколко месеца - Kamelot, Stratovarius, My Dying Bride, Kataklysm, Epica, Sirenia, Avantasia, Savatage, Sonata Arctica, Suidakra, Lake Of tears, Crematory, Amorphis, Evergrey, Talesien, Testament, Trivium, I... Най вече Камелот! Тая група ми влезе под кожата! Май е на път да се изкачи до 5то място в класациите ми.
И пак ми се струва, че не съм се изчерпала както трябва, но винаги има нещо, което пропускам...

2006-08-04T12:54:00.000-07:00

Ох, напоследък се чуствам ужасно.
Сега не знам какви глупости ще напиша но ще рискувам.
Никога не съм се чуствала по- самотна през живота си. Не мога да спя... седя будна, размишлявам... а когато сънят ме сполети е красив, нереален и кратък като хубава балада. ...Която разбирасе ще просъществува само в съзнанието ми. Никога няма да бъда така щастлива както ми се иска... прекалено много ми се струпа, не знам как да постъпя... Всичко е тъй объркано... Господи, защо все на мен се случва всичко това... не може ли нещата да потръгнат поне веднъж?
Уви.
Всичко, което правя е да стоя в тъмнината и да се надявам въображението да ме отнесе надалеч, да забравя за всичко и всички и да бъда... ами щастлива, поне за кратко. Но истината е, че това нкога няма да се случи в действителност.
Кого заблуждавам...
Само себе си.

2006-02-09T07:51:00.000-08:00

той се вгледа пред себе си в разкаляния път. чакаше го дълъго и трудно пътуване, той знаеше, че е неизбежно, но все пак нещо все още го възпираше да тръгне.
копнееше да намери своето място, мястото, към което принадлежи, мястото, където винаги да е добре дошъл, това бе мястото наречено негов дом.
беше сам самичък на света, без родители, братя или сестри откакто се помнеше. дори не помнеше истинския си дом. винаги досега се бе скитал сам из пустоща и сам бе преживявал студените самотни нощи и изгарящите слънчеви лъчи на деня. бе устоявал на природните стихии и бе преодолявал препятствията и проблемите си досега, ала вече му липсваше мотивация да продължава напред. беше се отчаял от съдбата си. от себе си.
беше му омръзнало вечно да се скита сам, без приятели, дори без познати. всичко и всички му бяха чужди и някак далечни. имаше чувството, че някак не е на правилното място... чувстваше, че сякаш самата съдба нарочно го бе захвърлила в друг свят, за да страда вечно, да не познае приятелството, любовта и безгрижието... ала той познаваше тези неща. някак отдавна, някак преди дяволски много време, толкова много, че дори не бе в състояние да прецени колко. сякаш отпреди да се появи на бял свят той ги бе познал в някой предишен живот, на някой друг свят, под друго небе. това бе светът, към който се стремеше, но не откриваше никъде.
той въздъхна дълбоко и излезе встрани от пътя. насочи се към едно скалисто място, където имаше малка пещера. там предишната вечер се бе укривал от бурята.
не знаеше къде е, нито принципно къде отива, но знаеше какво търси. за момента обаче стоеше на едно място. очертаваше се втора буря, дори много по- силна от предишната, а ако бе и по- продължителна щеше да го забави още повече.
за първи път от много време насам той остана сгушен в мрака и остана така в продължение на часове. страдаше колко нещастен се чувстваше, мъчеше го мисълта, че бе съвсем сам, че никой не го бе грижа за него в този жесток, студен и пуст свят. сега той бе изгубен и съвсем сам. а самотата бе нещо, от което той бягаше като дявол от тамян, ала тя го преследваше като вярно куче, на което бе дал повод да маха с опашка и да ближе ръцете му.
сълзи се стекоха по замургавялото му от слънцето лице. плачеше от сърце, но това не бе признак за неговата слабост, а за това колко до гуша му бе дошло да бъде силен.
ставаше му все по- студено. брулещия вятър долиташе от отвора на пещерата и безмилостно го притискаше в прегръдката си. той реши да се премести по - навътре. бе събрал малко сухи съчки, които бе струпал на едно място. не бяха много, но достатъчно, че да изкара и тази нощ. на другата сутрин обаче трябваше да тръгва, инак се обричаше да се разболее лошо от влагата и студа, а без лекраство щеше да загине рано или късно.
настани се още по- навътре в пещерата, където нямаше и следа от ледения вятър, ала студа беше също толкова непоносим. той си стъкми огън и се уви по- плътно в плаща си, мръсен и охлузен почти навсякъде, но все пак топъл и дебел. тихия огън също допринесяше за затоплянето. по чудо дори пушекът имаше от къде да излиза и пещерата не се задими отвътре.
минутите минаваха бавно и мъчително, а скитникът се бе загледал в пламъците, докато ги поддържаше. обърна се към стената, към която се бе притиснал и взе ножа си. започна да дълбае в меката скала красиви символи на древно писание. когато свърши вече лесно се разчиташе написаното "дълъг е пътя към дома...". той се съгледа в това, което бе направил и легна на земята до огъня, така че да може да прочита надписа отново и отново. сетне се заслуша по- внимателно в лекото пукане на пламъците и заспа постепенно... и засънува...
сънува дома си. семейството си. най- вече майка си, чието лице бе само бегъл, отдавна погинал спомен.
бе застанал по средата на тесен прашен път, а зад себе си водеше прашен червеникав кон със сплъстена грива и опашка, явно от много дълго пътуване. пред него се очертаваше ниско възвишение, на което бе разположена къща. скромна, с каменен зид отпред, добре поддържан, напечен вече от следобедното слънце. наоколо имаше безкрайни полета, а някъде в далечината имаше следа от сини планини, далеч на хоризонта. подухваше приветлив южняк и го посрещаше удома. той се виждаше сам как се усмихва и се качва на коня, пришпорва го и препусва към така силно желания от него дом. о, мечтата му се сбъдваше, след всичките тези години той най- накрая изпита чувството, че си е удома.
вече наближаваше и пришпори коня си още повече. виждаше се как лицето му сияе от щастие, как непринудената усмивка проблясва на устните му и той крещи от радост "моят дом! вече съм удома! господи!"... дългата му гарвановочерна коса се развяваше назад, а в очите му проблясваха щастливи сълзи. явно някой бе чул виковете му и бе излязал на прага. това бе майка му. тя се бе появила извднъж, даже той не обърна внимание откъде е дошла. прошарената й коса се развяваше леко, а тя стоеше права и гледаше право в него сякаш го бе очаквала през всичките тези години.
той вече стигна до каменния зид, спря и слезе от потния си кон. затича се пеш към прага на вратата, където стоеше старата жена. изведнъж тя му проговори със спокоен, покровителски тон "спри, стой на вясто и не се приближавай, сине". усмивката му помръкна изведнъж сякаш някой бе изтръгнал щастието му. "майко-започна той- аз успях, намерих пътя към дома..."-ала не успя да довърши, защото тя го прекъсна. "това вече не е твой дом от много време насам. нямаш работа тук, обърни се и си върви там, от където си дошъл"... "не- каза на сън той- не..." тя го гледаше с безразличие. "нямаш работа тук, върви си"-повтори. изведнъж по неговото лице отново се застичаха сълзи, топли и същевременно гневни и тъжни. той изкрещя и се опита да изблъска жената, за да влезе вътре в къщата, ала сякаш мина през облак дим, където трябваше да я докосне. бе вече в коридора. обърна се назад, но не намери майка си там. продължи навътре из мрачния коридор и отвори една врата. в мига, когато го стори очите му се разшириха и сълзите му потекоха още повече... на пода намери тялото на майка си в локва прясна кръв, а зад нея изправен стоеше самия той, сякаш се гледаше в огледало, само че двойникът му държеше нож и ръцете му бяха оцапани в топлата кръв на собствената му майка...
той изкрещя и се събуди облян в студена пот. усети истинските си сълзи по лицето, дишаше уплашено и тежко... бе изпаднал в шок и се опитваше да се осъзнае... дали това бе сън? сън? а може би бе нещо, което се бе случило в миналото... нещо, което наистина е извършил? нещо за което е бил наказан
да забрави и обречен да се скита вечно, за да осъзнае грешката си? да осъзнае какво е изгубил? обречен да се скита сам, без дом, подслон и семейство, приятели, близки... да изпита мъката от самотата и вкуса на отчаянието, когато няма надежда да си върнеш онова, което съзнателно вече си погубил?
всички тези мисли и въпроси преминаха през главата му като стрела, пусната от невидим лък...
така бе... всичко това бе вярно...
умът му започна да се избистря.
и отново заплака, осъзнал грешката си, ала не можеше да промени събитията... сега той понасяше наказанието си, досегашните му усилия и всички действия са били съвсем напразни, неосъзнати... изгуби всяка надежда за завръщане удома и остана в мрака...

2006-02-09T07:38:00.000-08:00

коня препускаше през гората.
нощния вятър брулеше сивата му грива и опашка, а голи сухи клони се бяха спуснали над пътеката и понякога бяха толкова ниски, че охлузваха тялото на животното и тъмночервени капки кръв се стичаха по пепелявата му козина. той продължаваше да бяга в ноща и непрогледния мрак... копитата му чаткаха по твърдата почва и се чуваше ясен, отчетлив ритъм на много бърз галоп.
луната осветяваше тихата горска пътека. очертаваха се силуетите на огромни издадени над коравата почва корени на отдавна изсъхнали и полумъртви дървета. тихото пълнолуние... цялата тази нереална тишина. толкова бе спокойно навсякъде по протежение на пътеката до където стигаше зоркия поглед на коня... цялото му тяло бе в пот, а прошарената му козина с кръвта проблясваше на лунната светлина... луната бе тъй ярка днес...пълнолуние, да...
както галопираше стремоглаво, коня се сепна и изведнъж спря.
някъде в далечината се чу вой.
вълчи вой.
коня подуши въздуха. подуши собствената си кръв и разбра, че и хищниците са го усетили по гладния им свиреп вой, който така и не секваше, повтаряйки се от различни места... вълците се бяха умножили...
бе изморен, ала продължи нататък още по- бързо... силите му го напускаха, ала знаеше, че ако спре е обречен.
внезапно се изпречи препятствие отпред. паднало дърво препречваше по- нататъшния път. спря. животното разтърси буйната си сива грива и кичур от нея падна на гордото му чело. изпръхтя шумно и огледа дървото... бе прекалено голямо за прескок, но трябваше да опита инак нищо не би имало смисъл за него...
върна се назад. прецени кротко разстоянието и щом се озова на подходяща дистанция застина тихо, затаил дъх. Нощния вятър раздуха дългите му грива и опашка и те се полюшваха от коня, който бе застанал неподвижен като гранитна статуя насред гората... затвори очи. започна да прави бавни въздишки с надеждата да събере достатъчно сили за прескока.
отново вълчи вой... нямаше време...
широко отвори черните си очи, пое дъх, изправи се на задни крака и се втурна в безумен галоп към изпречилото се на пътя дърво... още миг... той отскочи добре и се понесе, разцепвайки нощния въздух... вече летеше над препятствието, ала малко преди края се препъна в един от по- високо разположените клони и се строполи от другата страна на дървото със силен удар.
помъчи се да се изправи на крака, ала шока от удара не бе преминал и цялото тяло изведнъж започна да го боли. размърда главата си и се понадигна леко. подгъна колене и легна на земята. струйка кръв започна да тече от нежната му уста. вероятно имаше вътрешен кръвоизлив, най- вероятно свъртоносна вътрешна травма...
тишината... бе тъй тихо и спокойно, прекалено тихо, за да бъде истина... животното имаше чувството, че скоро ще загуби съзнание, ала трябваше да се държи... някъде отгоре прозвуча грознотограчене на гарга, а от съседните дървета излетяха няколко прилепа... нещо се приближаваше насам... навярно някой изгладнял вълк, дошъл да го довърши.
голям тъмен силует на черен вълк се показа от храстите и лунната светлина огря лицето му.
коня обърна глава към него и двамата се измериха с поглед. вълкът се приближи и подуши кръвта, която бе изтекла и попила в земята. надигна суха муцуна, не бе и близнал. а защо?
хищникът се приближи още повече сякаш казваше на коня да става и да бяга, ала вече бе твърде късно. той бе загубил прекалено много кръв и вече му притъмняваше... вълкът сякаш се опитваше да помогне на красивото благородно същество, изскимтя и го побутна с муцуна. не. коня щеше да си остане там в продължение на часове докато светлината в очите му не помръкнеше завинаги, а гладните хищници щяха да дойдат, за да разкъсат плътта му.
черния вълк седеше кротко и наблюдаваше нещастното умиращо същество.
на другата сутрин коня лежеше на земята все така неподвижно, но от вълка нямаше следа. тялото му бе застинало в отпусната поза, ала нямаше следа нито от зъби, нито от нокти, дори комар не бе посмял да смуче от благородната кръв, а тя седеше засъхнала по сивата козина на фона на дневната светлина.

2006-02-09T07:30:00.000-08:00

1
напоследък си мисля... не... напоследък по- скоро се чувствам сякаш съм в друг свят... задавам си хиляди въпроси, които често остават без отговор. когато остана сама се чувствам не в уединение и спокойствие, а като в клетка, затворена и изолирана... отварям уста да проговоря, но думите не излизат, заглушени от собствения ми плач... защо страдам така? с какво съм заслужила тази болка и скъбта? а и тъгата, която така и не си отива! тъгата! да, тя е нещото което ме измъчва постоянно. често се усамотявам за да я прогоня, за да се боря с нея докато сълзите ми спрат и не мога да плача, говоря или правя каквото и да било. а защо съм тъжна? на този въпрос знаех отговора още преди да започна да изпадам в това жалко, меланхолично състояние. нямаше отговор. или поне това бе нещо, което не бих споделила с никого и нищо... ала тъгата не си отива именно заради самотата - тази плътна мъгла, която дори най зоркия поглед не може да пробие. сама стоя в нея, обгърната и замаяна от собствените ми мисли и чувства, които сама бях пренебрегвала години наред... трябваше да сторя нещо... ала как бих могла да се измъкна от мъглата? как бих могла да изоставя единението, донесло ми досега всичката тази тишина, време, пространство да изразявам каквито чувства исках далеч от чужд поглед, съвет, говор... от това място, тъй спокойно и нямо, като тихо застояло езеро, над което не прелитат никакви птици, няма животни, насекоми дори растения... едно безгранично пространство тиха, застинала вода, без никакво движение със съвсем гладка повърхност. един мъртъв свят. свят, в който продължавам някак да живея и паралелно с това съм мъртва... сега вече съвсем безчувствена, неподвижна, дори недишаща, затаила дъх. легнала на повърхноста на безбрежното огледално, неподвижно езеро, езерото на моите мисли. замрели. съсредоточени. пасивни. тежки. нетърпимо сърцераздирателни.
дълбоко, много дълбоко в мен звучеше мелодия. една песен, нищо повече. една надежда за живот. една мечта. едно желание... желание да се отскубна от това самотно място, да намеря път през мъглата и да стигна нереален бряг... да започна отново да разбирам какво всъщност се иска от мен. а именно да бъда силна. сега и завинаги. силна, да. ала безжизненото ми тяло продължава да лежи както преди, а мислите текат като безкраен поток зад немигащите ми очи. музиката... онази неземна мелодия, която бе в мен, струеше някъде надълбоко, като фон на мислите ми. тъжна, несекваща, дори леко усилваща се при мисълта заабсолютната свобода на някой незнаен бряг, далеч от мъглата и водата... водата... аз лежа върху нея, не потъвам, не се мокря... просто сякаш лежа и чувствам хлад, сякаш съм легнала на огромно огледало...
онази мелодия започва да се усилва. през ума ми минава отново мисълта, че трябва да съм силна сега. трябва,... избирам да се освободя! музиката се засилва още повече, темпото на мелодията се ускорява, мелодията става по- тежка и динамична... в следващия момент ибухва с пълна сила и сякаш ме събужда от транса, в който бях изпаднала. затварям досега немигащите си очи. чувствам така силна болка от оглушителната музика. имам чувството, че главата ми ще се пръсне. отново отварям очи, като мигам бързо. започвам полека да усещам крайниците си, досега парализирани от някаква магия... магията на собствената ми тъга. усещам вече развълнувалата се вода. бавно започвам да потъвам под мрачната й тиха повърхност... а някъде горе блясна светкавица на фона на буреносното черно небе. отпуснах се... вече съвсем отчаяна... умираща... не! някъде там горе вече струи истинска светлина. макар и за миг тя преминава. отново се връща за част от секундата. с последен отчаян тласък на волята си започвам да се издигам. стигам повърхността. посреща ме студа. издигам се все повече, изправена, отворила леко очи. скоро водата е някъде ниско под мен, а аз се нося из въздуха, сякаш с невидими крила. черната ми дълга рокля се развява от ледения, смразяващ вятър. аз стоя, окована от този студ, който вече спирам да усещам... в сърцето ми прониква смъртта... отново за пореден път душата ми умира... музика вече няма. само тишината. и светлината, която видях да преминава бързо, идваща от фар на... брега! брега е там! вече надеждата ми се възвърна. бавно проникващата смърт изчезва. лявата ми мокра ръка се протяга към брега и сякаш той се приближава... или аз към него. фарът продължава да севърти и да разпръсква светлина в безкрайността. черното небе, без нито една пролука в облаците продължава да е все такова. пак светкавица. последва гръм. тътенът се разнася, тъй мощен, че сякаш прониква и в самата мен. затварям очи и започвам да падам бавно, продължително...
след цяла вечност в безсъзнание се събуждам и откривам, че съм стигнала суша. лежа по гръб на каменистия бряг, наоколо има много сняг и студа е безкраен... лед ме е оковал в смразяваща прегръдка, а нямам сили да се освободя за пореден път. искам отново да чуя онази мелодия в ума си... ала тя не идва... отново затварям очи и се оставям на всепроникващата ледена смърт... смъртта, така отдавна преследваща ме... ала не ще й се дам и този път! ще се боря докрай! трябва,... избирам да бъда силна! за пореден път...
оставам така малко преди да направя своя опит да се изправя. отново се заслушвам за онази мелодия... нищо... със сетни сили правя опит да се надигна. сякаш нещо ме натиска назад, но продължавам да му се съпротивлявам. едновременно на тази незнайна сила и на студа... падам отново на предходното си място. провалих се. усещам как камъчетата се забиват в гърба ми. каква е тази мистериозна сила, която ми пречи? няма значение, ще стана, трябва да бъда силна...
(бъди силна...)
поредния опит. силата, преди малко тласкаща ме назад вече като че ли я нямаше... бе се отдръпнала в тъмните сенки да се прегрупира и атакува следващия път с двойна и тройна сила...
вече съм на колене. превита напред се обгръщам с ръце, с надеждата да се предпазя от брулещия, леден вятър.
(стани!)
*************************************************************************************
2

отчаяние витае из въздуха. тежестта на тъгата се стоварва и усещам как студа е по- силен от всякога... така всепроникващ, вледеняващ вятър се извива и аз усещам този студ дълбоко в мен. затварям очи и както съм застанала на колене вече не долавям болка от разкървавената ми от острите камъчета и лед кожа. наоколо фарът продължава да се върти и да разпръсква светлина на фона на черното небе. повърхността на водата е вече така буйна, а вълните се разбиват в брега с огромна сила... и всяка следваща е по- силна и по- голяма от предишната. за секунди водата отново стига до мен. ала аз не я усещам. този ужасяващ студ отне моите чувства и останах тиха, безчувствена като парче камк. дали съм обречена да страдам по този начин завинаги? нима няма никого на този заснежен остров? нима ако има е сляп и не ме вижда, за да се притече на помощ? какво направих, че да стигна до тук? нищо. именно нищо. отсъствието на моите действия ме бе довело до огледалната повърхност и студа, а вече съм тук, до това положение. но аз направих не едно усилие да се добера до брега, защо да се отказвам точно сега? дълбоко усещам, че съм постъпила правилно с решението си да се освободя и независимо от трудностите трябва да направя всичко възможно да се добера до фара... тази единствена свещ в мрака, искрица надежда в моите очи всеки път, когато погледна към него...
до кръста вече седя в мастиленосините води. неспособна съм да мръдна. студа не си отива и имам чувството, че вече всичко започва да притъмнява... всяко едно нещо започва да губи смисъл... а дали е така? нещо в мен продължава да се бунтува и да противоречи... нещо продължава да повтаря, че трябва да се освободя... да полетя...
водата продължава да се покачва, а аз не помръдвам, все така със затворени очи.
усещам порив на сила и амбиция в себе си и вече знам, че това е моментът да се изправя и да тръгна. не всичко е загубено... все още имам възможност да се освободя... да полетя...
бавно отварям очи и примижавам срещу вятъра. все така леден, нестихващ... и тогава тя отново се появи... музиката... точно когато съвсем бях изгубила вяра да я чуя отново. този път мелодията бе стопляща, тиха, спокойна и вдъхваща спокойствие. в следващия момент темпото започва да се засилва като предишния път... дали? ами ако си въобразявам? ако тази мелодия е плод на моята фантазия, а всъщност няма нищо подобно? дори така да е, дори всичко да струи само от мен пак бих мгла да си помогна, като повярвам не в музиката, а в себе си... при тези мисли темпото се засилва още повече и в следващия момент, без да съзнавам какво става аз започвам да се изправям. бавно, ала малко по малко едото ми босо стъпало стъпва несигурно по каменистото дъно на залялата ме вода. без да усетя вече и другия ми крак е стъпил и подпомогната от водата аз започвам да правя бавни, трудни, но все пак крачки отново към суша. виждам, че нивото на водата спада и имам чувството, че тялото ми е пълно с олово и едва пристъпвам. скоро вече съм на сухо, ала като че ли самия въздух тежи и не ми позволява да се движа правилно. дори не мога да дишам спокойно, а дишам леко, на пресекулки... ала трябва да вървя.... да вървя...
фарът не е далеч... поглеждам към него и кичури дълга, черна мокра коса се разпиляват по лицето и раменете ми. после поглеждам ръцете си, изподрани от жестокия бряг. раните и кръвта нямат значение, вече няма болка... студа отнема всички чувства... душевни, телесни... всички желания, мечти, копнежи, дори чувството за добро и зло си е отишло...
сама съм. без приятели на това самотно, меланхолично, жестоко място... а с него и аз бях станала такава... и го съзнавам, ала за мен тези неща вече нямат никакво значение... вече дори не изпитвам омраза или гняв... нито пък обич или други присъщи нежни и топли чувства... а някога ги изпитвах, някога бях обикновен човек, но ако не се бе случило това, което се случи... не! достатъчно! върви сега... върви...
тихо пристъпвам от крак на крак, а черния плат на роклята се влачи леко по земята... стъпвам в снега и продължавам през бялото море от лед и скреж към скалите и фара, най- отгоре... музиката за пореден път отшумява така бързо, както се бе и появила преди това. но вече и тя няма значение. сега само фара има значение.. и това да се освободя...
пред мен се извисяват пепелявите скали по стръмен, каменист склон нагоре. без да се колебая нито миг започвам да се катеря бавно нагоре. изведнъж пред мен изникват стълби... също така стръмни, неприветливи и мрачни, като всичко останало тук... стъпало по стъпало тръгвам по тях и с огромни усилия изкачвам всяко ново. След малко, точно двайсетина стъпала преди върха аз падам на стълбите и оставам да лежа така за миг - два. в следващия момент пълзя на четири крака нагоре. имам една цел и като човек, изгубил вярата,надеждата и любовта си неотлъчно я следвам, хващам се като удавник за сламка, така отчаяно, с неописуеми усилия и безбройни кървящи рани и болката... да, болката се е възвърнала. боли.
още едно последно стъпало и вече съм се проснала на прага на дъбовата врата на фара... стария, олющен от времето, студа и вятъра фар. все така се върти, ала наоколо няма кой да го поддържа... а ако е илюзия? ако фарът не съществува? ако всичките ми усилия са напразни? тогава нищо не би могло да има смисъл... никога... бъди силна сега! стани отново! още един опит, още веднаж избирам да бъда силна... трябва...
отново съм на крака. за пореден път... протягам разкървавените си ръце и с цялата си тежест натискам вратата... тя прещтраква и се отваря със скърцане. студа тук вътре е по- ужасяващ дори от този навън... няма значение... вече нищо няма значение... само едно - свободата! абсолютната свобода... недоистижимата цел...
още стълби. нагоре, където бе пламтял досега огънят за фара и продължаваше и сега... нагоре, нагоре... извити змиеобразно, каменни стъпала, неравномерни, дори пукнати тук - там, може би дори опасни...
бавно се изкачвам до горе, където пред мен вече пламти огъня... само че няма топлина... тази студена светлина продължава да прави това, което бе правила и досега... така странно, така тъжно... това място бе убило не само моята топлина... като че ли тук са се събрали мъките на целия свят... не... това е само мое. това е родено от собственото ми подсъзнание и някак бях попаднала тук, и трябва да се освободя.... време е веднъж завинаги да свършат тези страдания!
пристъпвам вече по- уверено към прозореца. стъпвам на него и го отварям от край до край, като се държа с ръце здраво за рамката... светкавици продължават да просветват в черното небе, а наоколо е тъй безлюдно и студено както преди...
пускам ръце... (ще се освободя... ще полетя...) ...
усещам пронизващия студ и чувам шума на разбиващите се в скалите вълни... за последно.